Спомняше ли си тя онова усещане, при което гледаш до болка
познатото лице на свой близък и в един момент то ти изглежда непознато. Сякаш
го виждаш за пръв път… Отдръпваш се крачка назад и да.. това е същия човек. Има
ги тези моменти, рядко се замисляше за нещата, които познаваше. Рядко ги
поглеждаше отново, за да се увери че са все така същите и все така реални. Но
това лято откри нещо ново, че всъщност котките имат лица.“ Естествено че имат,
- ще се изсмее някой -как може да не го
е забелязала до сега.“ Ами не беше. Всъщност тя мразеше котки, или се
страхуваше от тях. Защото хората често мразят онова от което се страхуват. Но
се оказа, че всичко от което имаше нужда бе да вземе под крилото си една котка,
и да види лицето и. Да разбере че то е различно от това на хиляди други котки
защото тази е твоя. И да, ако от някъде се е прокраднала мисълта, че е възможно
да е имала нужда да приеме нещо друго а не котка, вероято сте прави. Тя имаше
нужда да приеме страхът и омразата си. Да ги прегърне, погали, да разгледа
лицето им и да осъзнае, че нейните страх и омраза са единствени в целия свят,
наредени до хиляди чужди страхове, и до огромната стена от омраза, която се
простираше около нея. И всичко това в
една рижава котка. Бавно и полека,
забрави как изглеждат хората около нея, просто защото нямаше значение. Всички хора, които не и бяха нужни един по
един се изпариха като дим във въздуха. Но пък откри, че животните имат различни
лица, които могат да запълнят образуваната празнина. „ Когато имаш празнина
вътре в себе си, другите те газят!“ Да , защото искаш да я запълниш на всяка
цена.Изкуството обаче се оказа, не да я запълни
а да я образува, за да намери място за новото в живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар