С дъх на рози...

Не гледам новини... от години. Ако започна да гледам, вероятно ще си събера багажа и ще замина за някъде. Дълго живях в заблудата, че мога да избягам от системата... или системите. Все още ми се повръща, когато някой каже  „Детето си намери държавна работа, спокойно му е там.“  А системата притиска дори мен, всекидневно. Гледам да си заровя главата в пясъка и да не мисля, къде точно живея. А живея на място, където е важно не как стоят нещата, а как изглеждат. Всеки един се бори, независимо как са, да изглеждат някак си добре. И това е разбираемо да ви кажа честно, защото няма нищо лошо да искаш да живееш на красиво място.  Може би се доближава до голяма степен до идеята за позитивното мислене, ако достатъчно дълго си повтаряш, че нещата са наред, че си наясно как трябва да се случват, че всичко наоколо ухае на рози... може и в един момент да заухае точно на рози...

Отивам някъде където са се събрали едни велики хора, хора с позиции и всички започваме да се убеждаваме как трябва да се случват нещата. И всички сме на едно мнение.. и някак наивно в мен се поражда надежда. Тръгвам си, а нещата са по старому, нищо никъде не мърда. И се чудя „Защо?“ След като всички сме на една и съща позиция, защо пак не стигаме до розите, ами само си говорим и ги описваме, колко са червени, и как омайно миришат.

Докато един ден.. просто ми омръзна.Омръзна ми да се боря със системата. Омръзна ми да обяснявам, че за една нация се съди по това, как се грижи за децата си. Омръзна ми да казвам, че никъде всъщност няма рози. От реалист, бавно започнах да се превръщам в песимист, когото системата смачква всекидневно.  Започнах да посочвам само проблемите, без дори да виждам постиженията, защото те не отговаряха на положените за тях усилия. Отказах се да се боря,  също както се отказах да гледам новини.

И днес... когато чуя поредната простотия имам сили само да се изсмея нервно. Цецка Цачева президент... нервен смях,  смяна на имената на училищата....нервен смях, някакви майки на деца с увреждания искали пари пред парламента... нервен смях. Ще се сбръчкам от толкоз смях, а съм жена все пак и държа на външният си вид.

Защото уважаеми това е патология, не позитивно мислене. Патология е да си затънал до гуша във фекалии, и неистово да се убеждаваш ,че ти мирише на рози. Или сте забравили как миришат розите, или безкрайно сте потънали в собствената си позитивна фантазия, и не позволявате никой друг да ви я разруши.