С дъх на рози...

Не гледам новини... от години. Ако започна да гледам, вероятно ще си събера багажа и ще замина за някъде. Дълго живях в заблудата, че мога да избягам от системата... или системите. Все още ми се повръща, когато някой каже  „Детето си намери държавна работа, спокойно му е там.“  А системата притиска дори мен, всекидневно. Гледам да си заровя главата в пясъка и да не мисля, къде точно живея. А живея на място, където е важно не как стоят нещата, а как изглеждат. Всеки един се бори, независимо как са, да изглеждат някак си добре. И това е разбираемо да ви кажа честно, защото няма нищо лошо да искаш да живееш на красиво място.  Може би се доближава до голяма степен до идеята за позитивното мислене, ако достатъчно дълго си повтаряш, че нещата са наред, че си наясно как трябва да се случват, че всичко наоколо ухае на рози... може и в един момент да заухае точно на рози...

Отивам някъде където са се събрали едни велики хора, хора с позиции и всички започваме да се убеждаваме как трябва да се случват нещата. И всички сме на едно мнение.. и някак наивно в мен се поражда надежда. Тръгвам си, а нещата са по старому, нищо никъде не мърда. И се чудя „Защо?“ След като всички сме на една и съща позиция, защо пак не стигаме до розите, ами само си говорим и ги описваме, колко са червени, и как омайно миришат.

Докато един ден.. просто ми омръзна.Омръзна ми да се боря със системата. Омръзна ми да обяснявам, че за една нация се съди по това, как се грижи за децата си. Омръзна ми да казвам, че никъде всъщност няма рози. От реалист, бавно започнах да се превръщам в песимист, когото системата смачква всекидневно.  Започнах да посочвам само проблемите, без дори да виждам постиженията, защото те не отговаряха на положените за тях усилия. Отказах се да се боря,  също както се отказах да гледам новини.

И днес... когато чуя поредната простотия имам сили само да се изсмея нервно. Цецка Цачева президент... нервен смях,  смяна на имената на училищата....нервен смях, някакви майки на деца с увреждания искали пари пред парламента... нервен смях. Ще се сбръчкам от толкоз смях, а съм жена все пак и държа на външният си вид.

Защото уважаеми това е патология, не позитивно мислене. Патология е да си затънал до гуша във фекалии, и неистово да се убеждаваш ,че ти мирише на рози. Или сте забравили как миришат розите, или безкрайно сте потънали в собствената си позитивна фантазия, и не позволявате никой друг да ви я разруши.

За грешките в събота сутрин

И той просто така, рано сутринта в събота, ме провокира да пиша за съвършенната грешка. А аз адски много мразя, някой да ми казва за какво да пиша. Проблемът със съвършенната грешка е че не мисля че я разбирам съвсем.  Но пък толкова хора пишат за неща, които не разбират съвсем, защо чак толкова много искам да съм различна.  Стремежът на човек да е едновременно еднакъв с другите и различен е основната движеща сила, поради която той прави грешки. Никой не ги обича... когато сгреши ... когато аз сгреша, първият ми импулс е да започна да се оправдавам. Защото оправдания винаги има... за мен, за теб, за всички останали. Скоро прочетох една мъдрост. „Ако си направил грешка, поправи я, не се оправдавай!“  Толкова е трудно нали? От къде се е появила идеята, че виждаш ли хората сме безгрешни, като цял живот ни обясняват, че сме точно обратното на това.  Самите ние вероятно сме грешка на природата, случайно взъникнали на фона на всичко останало. Изправили сме се, научили сме се... и сме казали – Ние сме най – великите същества, които съществуват на тази земя. А на великите същества, някак си ей така, не им отива да грешат.

Та за съвършенната грешка ми е думата. Тая от която всеки се опитва да избяга, но вероятно в края на живота си стига до нея. Или просто си признава, че отдавна я е свършил, но се е оправдал с нещо. Дори да няма невъзможни неща, можем ли да избягаме от пътя си. Знаем, че не можем да избягаме от смърта, ами ако е така с повечето неща в нашия живот.  И всъщност дали съвършенната грешка не е грешният ход, който правиш и животът ти свършва. Защото всяко нещо може да се поправи, ако не може да се поправи, то поне следващият път можеш да получиш различен резултат. И да има и такива хора, които правят едно и също и очакват различен резултат, но ... те едва ли ще прочетат този текст, защтото просто не четат.

Съвършенната грешка, тази от която се страхуваме и от която бягаме. Която обаче вероятно ще ни промени до неузнаваемост, ще преобърне всичките ни идеи и ценности. Грешката, която ще ни срине до основи и ще ни изгради отново. Защото дори когато желаем новото, ей това великото, много ни е страх от сгромолясването, което тя ще донесе със себе си.  Не можеш да се родиш отново, ако не умреш преди това.....

Как хората захубиха лицата си!

Спомняше ли си тя онова усещане, при което гледаш до болка познатото лице на свой близък и в един момент то ти изглежда непознато. Сякаш го виждаш за пръв път… Отдръпваш се крачка назад и да.. това е същия човек. Има ги тези моменти, рядко се замисляше за нещата, които познаваше. Рядко ги поглеждаше отново, за да се увери че са все така същите и все така реални. Но това лято откри нещо ново, че всъщност котките имат лица.“ Естествено че имат, - ще се изсмее някой  -как може да не го е забелязала до сега.“ Ами не беше. Всъщност тя мразеше котки, или се страхуваше от тях. Защото хората често мразят онова от което се страхуват. Но се оказа, че всичко от което имаше нужда бе да вземе под крилото си една котка, и да види лицето и. Да разбере че то е различно от това на хиляди други котки защото тази е твоя. И да, ако от някъде се е прокраднала мисълта, че е възможно да е имала нужда да приеме нещо друго а не котка, вероято сте прави. Тя имаше нужда да приеме страхът и омразата си. Да ги прегърне, погали, да разгледа лицето им и да осъзнае, че нейните страх и омраза са единствени в целия свят, наредени до хиляди чужди страхове, и до огромната стена от омраза, която се простираше около нея.  И всичко това в една рижава котка.  Бавно и полека, забрави как изглеждат хората около нея, просто защото нямаше значение.  Всички хора, които не и бяха нужни един по един се изпариха като дим във въздуха. Но пък откри, че животните имат различни лица, които могат да запълнят образуваната празнина. „ Когато имаш празнина вътре в себе си, другите те газят!“ Да , защото искаш да я запълниш на всяка цена.Изкуството обаче се оказа, не да я запълни  а да я образува, за да намери място за новото в живота си.

За качествата на НИЗШИТЕ организми

Мечтата на средностатистическата работничка, която много пътува,  е като слезе от автобуса да седне на пейка, да отпие глътка кафе и да запали дълга кафява цигара. Е повечето сигурно не пушат кафеви цигари, такива пуша аз.  Но пък, важното, е че се възприемам като средностатистическа работничка, на малко по различен конвейрн.
Всъщност на Софийската автогара, цените са леко ненормални. Но какво значение има след седем часа изкарани в автобус, единственото важно е да седнеш и блаженно да дръпнеш от цигарата. И там някъде започваш да забелязваш действителността около себе си. Реалността, както казва основния блогър... а моята е... едно куче... Забелязвам го пред близката бутка, на която се продават всякакви неща. Опитва се да стане. Голямо... опърпано, козината му се влачи тук там на големи кичури. Старо... много старо.  Усещам как ми става неприятно, но не мога да отлепя поглед от него и опитът му да се изправи и да се премести от студените плочки. И някак си се замислям за старостта. А старите хора в България, са недоволни. От всичко. Дори не се опитват да се изправят от студените плочки, на които са полегнали. Сещам се за една приятелка / не чак толкова стара/, която вече дотолкова е в събственият си филм, че каквито и решения да и предложиш, тя ще продължи да лежи на плочките, и ще унищожи всяко едно предложение. Чудя се дали кучето, което наблюдавам е по умно от нас хората.... защото то все пак се изправя и успява да направи няколко крачки до тревата на близо, която все още е огрята от слънцето. Колко ли хора го правят? Колко хора се надигат от твърдата земя, която познават, за да видят дали би ги огряло слънцето? Колко хора искат промяна, но са прекалено остарели и изморени за да направят опит да се изправят?
Глъчката наоколо ме връща  в реалността. Да и аз ще остарея... много скоро, и много бързо.Усещам как недоволството се заражда в мен, само от мисълта за това. Недоволство от цените, от хората, които срещам, от тия които ни управляват, от решенията, които се вземат и в които аз не участвам. Всички тези твърди студени плочки, които стоят под мен и с които съм свикнала до болка. И се чудя има ли трева и слънце и за мен? Ще направя ли опит да се надигна и да стигна до тях? В крайна сметка -" Привързването към средата е качество на низшите организми"! Какви организми сме хората?