Мечтата на средностатистическата работничка, която много пътува, е като слезе от автобуса да седне на пейка, да отпие глътка кафе и да запали дълга кафява цигара. Е повечето сигурно не пушат кафеви цигари, такива пуша аз. Но пък, важното, е че се възприемам като средностатистическа работничка, на малко по различен конвейрн.
Всъщност на Софийската автогара, цените са леко ненормални. Но какво значение има след седем часа изкарани в автобус, единственото важно е да седнеш и блаженно да дръпнеш от цигарата. И там някъде започваш да забелязваш действителността около себе си. Реалността, както казва основния блогър... а моята е... едно куче... Забелязвам го пред близката бутка, на която се продават всякакви неща. Опитва се да стане. Голямо... опърпано, козината му се влачи тук там на големи кичури. Старо... много старо. Усещам как ми става неприятно, но не мога да отлепя поглед от него и опитът му да се изправи и да се премести от студените плочки. И някак си се замислям за старостта. А старите хора в България, са недоволни. От всичко. Дори не се опитват да се изправят от студените плочки, на които са полегнали. Сещам се за една приятелка / не чак толкова стара/, която вече дотолкова е в събственият си филм, че каквито и решения да и предложиш, тя ще продължи да лежи на плочките, и ще унищожи всяко едно предложение. Чудя се дали кучето, което наблюдавам е по умно от нас хората.... защото то все пак се изправя и успява да направи няколко крачки до тревата на близо, която все още е огрята от слънцето. Колко ли хора го правят? Колко хора се надигат от твърдата земя, която познават, за да видят дали би ги огряло слънцето? Колко хора искат промяна, но са прекалено остарели и изморени за да направят опит да се изправят?
Глъчката наоколо ме връща в реалността. Да и аз ще остарея... много скоро, и много бързо.Усещам как недоволството се заражда в мен, само от мисълта за това. Недоволство от цените, от хората, които срещам, от тия които ни управляват, от решенията, които се вземат и в които аз не участвам. Всички тези твърди студени плочки, които стоят под мен и с които съм свикнала до болка. И се чудя има ли трева и слънце и за мен? Ще направя ли опит да се надигна и да стигна до тях? В крайна сметка -" Привързването към средата е качество на низшите организми"! Какви организми сме хората?
Няма коментари:
Публикуване на коментар